Знаците за Възнесението в по-високите нива

Знаците за Възнесението в по-високите нива


От започналите миналата година да постъпват на Земята нови, по-високи енергии, процесът на нашата еволюция се ускори значително, но всеки от нас претърпява необходимите изменения в своето време и по свой собствен начин, съгласно онова, което е и какъвто е плана на неговото развитие, който е формиран преди раждането му.
В допълнение към това, процесът на  нашето Издигане като цяло се определя от това, как всеки от нас управлява собствената си енергия, а също и от нашата система на убеждения и нашия опит.

1. Стрес и усещането, сякаш сте под натиск от висока енергия, както в тенджера под налягане . Не забравяйте, че вие преминавате процес на адаптация към по-високите вибрации и към това също започват да излизат наяве стари убеждения и привички. Вътре във вас буквално се блъскат различни процеси.

2. Усещането за дезориентация, неразбирането къде се намирате / загуба усещането за местонахождението. - Вие вече не сте в третото измерение, доколкото сте започнали да се движите в по-висши светове.

3. Необичайни болки в различни части на тялото. - Вие се изчиствате и освобождавате от стари блокирани енергии, вибриращи на честотата на третото измерение, докато в същото време вие се намирате вече на ниво на по-високи вибрации.

4. Събуждане в 2 часа през нощта и бодърстване до към 4 часа сутринта. – Посещават ви такива наситени съновидения, че вие не може да спите прекалено дълго без прекъсване. Освен това, напредналите хора днес прекарват повече време на земята, а точно вие сега много бързо се еволюирате.

5. Своеобразната загуба на памет: вие добре си спомняте близките събития и много смътно тези от далечното минало. - Вие се намирате вече не само в едно измерение, през цялото време се движите напред и назад (това е също част от прехода). Освен това, вашето минало - е част от изживяното старо, което си е отишло безвъзвратно. Да бъдеш тук и сега - е пътя към Новия свят.

6. Вие "виждате" и "чувате" някои странни неща. – Според прехода ви вие ще преминете опита на различни измервания в съответствие със своята "настройка."

7. Загубата на своята идентичност. - Вие се опитвате да се опирате на стария себе си, но той вече не съществува. Вие вече не знаете, кого виждате в огледалото! Вие се освобождавате от своите стари черти и сега въплъщавате повече Светлина, разкривайки своята по-проста и пречистена Божествената същност. С вас всичко е наред!

8. Усещате се "извън тялото." Понякога ще ви се струва, че говорите не вие, а някой друг. - Това е наш естествен защитен механизъм за оцеляване, когато се намираме в силен стрес, се чувстваме травмирани и изгубили контрол. Тялото ви е сега преминава през толкова много изменения и на вас може да не ви се иска да пребивавате в него в такъв момент. Това е един своеобразен начин да облекчите за себе си прехода, но това няма да продължи дълго и скоро ще премине.

9. Периоди на дълбок сън. - Вие си почивате от всичко натрупано и преминавате през процес на интеграция, приготвяйки се едновременно за следващата фаза.

10. Повишена чувствителност към всичко, което ви заобикаля. Ще ви бъде трудно да понасяте сбирки на много хора, шум, някои храни, телевизия, гласове на други хора. Ще се уморявате бързо и превъзбуждате от всичко около вас. - Вие се настройвате към нови светове, така че всичко това постепенно ще премине.

11. Вие ще чувствате нежелание да извършвате каквото и да било. - Вие сте в състояние на покой, един вид "рестартиране" на вашата система. Тялото ви знае от какво се нуждае. Също така, когато започнете да достигате до по-високи нива, "да правите" и "да приемате нещо" ще стане за вас не чак толкова съществено, защото новите енергии ще ви поощряват към съответните действия да предприемате, да творите, да се грижите за себе си. Помолете се на Вселената, за да ви "даде" всичко, от което имате нужда, докато в същото време вие ще се наслаждавате и  изпитвате удоволствие.

12. За вас ще станат непоносими ниските вибрации на третото измерение, които вие ще улавяте в разговорите, взаимоотношенията, социалните структури, някои форми на лечение и др. Вие буквално ще се чувствате "зле" от тях. – Вие вече сте преминали на по-високи вибрации и вашите енергии са  вече несъзвучни с такива нискочестотни фактори.

13. Загуба на желанието да се яде. - Вашето тяло се приспособява към новото, по-висше състояние. Освен това, някоя част от вас самите не иска повече да съществува в това тяло.

14. Внезапното изчезване на приятели от живота ви, определени видове дейности, а дори и промяна на работата и местожителството. - Вие вече сте преминали отвъд границите на онова, което сте били преди, и всички тези хора, и старото ви обкръжение вече не съответстват на вашите нови вибрации. Скоро ще се появи всичко ново и то ще много по-добре в сравнение със старото положение!

15. Вие ще бъдете напълно неспособни да вършите определени неща. Когато се опитвате да правите нормалните неща, то тази рутина ще бъде за вас абсолютно непоносима. - Поради същата причина, която изтъкнахме по-горе.

16. Вие ще имате дни с невероятна умора. - Тялото ви става все по-малко плътно и е подложено на интензивно преструктуриране.

17. Може да възниква потребност често "да похапвате", което е свързано с периоди на рязък спад в нивата на кръвната захар. Възможно е да има увеличаване на теглото, защото вие ще се нуждаете от огромно количество гориво за поддържане процеса на Възнесение. Увеличението на теглото и невъзможността  да се намали с всякакви средства - е един от типичните симптоми. Доверете се на своето тяло - то знае какво да прави.

18. Емоционални възходи и спадове, честите сълзи. - Нашите емоции - има начин да се изхвърлят, а сега ние от твърде много се освобождаваме.

19. Желанието да се завърнем Вкъщи, като че ли всичко е СВЪРШИЛО и ние повече не сме тук. – Ние се връщаме обратно към своя Източник. Всичко наистина е СВЪРШИЛО (но много от нас ОСТАВАТ, за да се създават Новия Свят). Освен това, нашите стари планове, подбудили ни да дойдем тук, вече са изпълнени.

20. Усещането, че си губите ума или, че развивате някакво психично заболяване. - Вие много бързо преминавате опита на няколко измервания и мощното разкриване. Сега за вас вече много е достъпно, а вие не сте свикнали с това. Вашето осъзнаване много е израснало, бариерите са паднали. Всичко това ще премине и в края на краищата ще се чувствате толкова много у Дома, както никога не сте се чувствали преди, защото Домът ви вече е тук.

21. Безпокойство и дори паника. – Вашето его губи своите позиции и се страхува. Освен това, цялата ви система изпитва претоварване. С вас се случва нещо, непонятно за вас. Вие губите също така поведенческите си модели, изградени от вас в света на третото измерение за оцеляване. Това може да ви накара да изпитвате уязвимост и безсилие. Това всичко пак ще отмине и в крайна сметка вие ще чувствате много любов, увереност и единство.

22. Състояние на депресия. - Външният свят може да е несъзвучен с вас като ново същество с по-високи вибрации. Вие се чувствате не много добре в него. Освен това, вие продължавате да се освобождавате от нискочестотните и  тъмни енергии и да "виждате" през тях.

23. Ярки, динамични сънища, понякога със сцени на насилие. - Вие се освобождавате от товара на многото минали животи от нивото на ниските вибрации. И постепенно вашите сънища ще се подобрят и вече много от вас ще разказват за прекрасните сънища, които виждат. Някои дори виждат сън наяве.

24. Вашите планове може внезапно и неочаквано да се променят и да тръгнат в съвършено друго направление. - Вашата душа уравновесява енергията ви. Обикновено вие чувствате, че да вървите в новото направление е - просто ВЕЛИКОЛЕПНО, защото вашата душа разбира повече от вас. Тя ви изважда от „коловоза” на обичайните решения и вибрации.

25. Вие създавате ситуация, която ви изглежда най-лошият кошмар. - Вашата душа ви поставя в условия на "разтягане" в посока на онези свойства, което ви липсват, и обратно, в посока на "заглушаване" на онези аспекти, които имате в излишък. Просто става балансиране на вашите енергии. Намирайте своя път към вътрешния си свят при такива обстоятелства – това е онзи тест, който вие сами сте подготвили за себе си. Това е ВАШЕТО пътешествие, и вашата душа не би го организирала, ако вие не сте били готови. Вие сте този човек, който трябва да намери пътя си и вие ще го намерите. И поглеждайки назад ще бъдете благодарни за този опит, защото ще станете друг човек.

Автор (и) La-Ра, 7 март, 2012 24:01

Темата за „Душата” - Уникална информация само за абонати!

 Уникална информация само за абонати! Препис от насочване (телепатична сесии) Насочване на 23.11.2011г. Обхват на канал. Новото заглавие на проекта: Духовният ключ. Тема духовност. Модератор: Евгений посредник: Inessa първия контакт с Masters.

Темата за „Душата”

Учител: От гледна точка на Твореца главното, което е в човека - това е Духовното, Душата. Осъзнавайки себе си човек се осъзнава  като Частица. Всички хора са равни пред Създателя, единствените разлики са в мислите и действията на самите хора. Знание за: какво е това Душа, Бог и Йерархия има вътре в човека. Духовното развитие не може да бъде спряно, за всеки човек развитието на Душата си върви със собствено темпо. Ако  вземем плана, по който е замислено духовното развитие на Човечеството, то той върви по-бавно, отколкото е предвидено. Планирало се идване на Христовото съзнание и внедряване частици от това Съзнание в душите на някои представители на човечеството, но това не е направено по силата на някои причини. (Това не означава, че вие не сте достойни, това означава, че някои от приоритетите са се променили. Съзнанието на хората надделява в управляването на поведението и развитието им.) Поради това, самият смисъл на [учението] на Христос, и други с имена значими за вас, ще се внедряват в Съзнанието на хората, а не в Душите им. Сега ще се извършва Обединение по духовна принадлежност в малки населени места. Самата Религия ще се променя, ще бъдат премахнати някои ограничения с цел да се разшири кръга на религиозно ориентираните хора. Главното е да се привлекат хората в егрегор, като начало да се даде понятие и внедри частичка Любов към Христос, Буда и Мохамед. След това, настъпва процесът на запалване пламъка в душата, който дава на хората шанс да се свържат с Абсолюта. За ония хора, които нямат религиозна ориентация е малко по-трудно да намерят връзка със Създателя. И макар че тези хора не отричат ​​"някой отгоре, който може да управлява всичко", но живеят ден за ден и правят грешки навсякъде и по този начин още повече се отдалечават от оная тънка връзка между Душата и Христовото съзнание или Буда. Ето защо, огънят в душата им вече не е Огън, душата е като в пашкул, който не й позволява да генерира Топлина и Любов. Душата се затваря в себе си, не общува, не се разкрива, не може да произвежда силни вибрации навън. Оттук произлиза феноменът на отчуждението на човека от хората и обществото и също пренастройването на материалната форма на живот, т.е. постигане само на материални цели.

Въпрос: Какво е по същество една Душа и какво означава да се внесат в нея някакъв вид частици, като например частици на Любов?

Учител: Ние не искаме да разложим душата на съставящите я, което не е в наш интерес. Душата е основата на човека, тя е всичко, с което може да се характеризира човек. Душата е всичко.

Въпрос: В какво се състои работата на Човека по отношение на Душата му, в какво се изразява нейното развитие?

Учител: Човек не трябва да работи със своята Душа, човек трябва да се стреми към единство с Твореца. Това трябва да управлява всички действия и всички помисли на Човека. Невъзможно е да се работи над Душата, тъй като Съзнанието не може да определи, накъде да се движи Душата. Това са две структури, които са обединени, но са независими една от друга.

Въпрос: Т.е. за никакъв съзнателен  подем на духовността не може да става дума?

Учител: Съществува съзнателно повишаване на Осъзнатостта. Осъзнатостта е оня фактор, чрез който човек без особени вибрации на Душата ще постъпва така, както би постъпил неосъзнат човек, но с високо развита Душа. 

Въпрос: Думата Осъзнатост е производна на думата Съзнание. Работата се извършва със Съзнание и се извършва затова, за да приучи Съзнанието да бъде по-Осъзнато. Що за работа може да бъде с Душата?

Учител: Има няколко компонента, които могат да повишат вибрациите на вашата Душа, а значи да се повиши енергетиката на вашата Душа и по този начин ще се повдигне вашата духовност. Такива компоненти са Любов, Състрадание, Милосърдие, взаимодействие с обществото, в смисъл подпомагане на бедните, Прошката. Всичко това е заключено във вашите заповеди, които са малко променени и някои от тях са били отстранени.

Въпрос: Мислите ли, че е настъпило времето да говорим за съвременно разбиране за повдигане на духовността, в частност, на проявени от човека тези качества?

Учител: Да разбираме ли, че Вашето желание се изразява в повишаване на духовността на отделно взетия човек. Така ли?

Въпрос: Да.

Учител: Повдигане духовността на отделно взетия човек е много сложен въпрос. Това зависи от неговите инкарнационни натрупвания и програмата на Душата. С това също така се определя доколко му е необходимо развитие именно на духовност по пътя му. Ето един пример за човек, който се нуждае от развитие на духовността, която е основен компонент от програмата на неговата душа. В този случай трябва да видим: принадлежността му към религията, към егрегора, както и каква е позицията му по отношение на социалната стълбица. Духовността включва в себе си различни принципи на поведение, различни вероизповедания, а също доколко човека може да издържи тежестта на различните ситуации, както психически, така и физически. Всичко това са лостове за повдигане духовността на човека. Т.е., когато човек попадне в ситуация, в която за него се случват много тежки събития, той губи член от семейството си - това е изпитание за Душата му, за неговата духовност. Ако човек се обърне към Създателя след това, за да му даде сили да премине това изпитание с чест и да не изгуби духовността си, вибрациите на душата се повишават, душата отделя повече енергия, повече светлина към Твореца. Поставят се различни условности по пътя, с цел постепенното му  повишаване на духовността. Всичко зависи от това, доколко човек може да преодолява препятствията, и доколко той ще удържа в себе си вярата, че не е сам. Това, което сега ние говорим, не трябва непременно да се възприема от хората като "всичкото това го знаем, всичко това вече са ни го казвали." За съжаление, когато настъпват такива събития, поотделно взети хората не се държат така. Много трудно е да намериш в себе си оная Светлина, оная частица от Създателя, която трябва да държиш вътре в себе си и да осъзнаваш, че всичко това ти е дадено, за да се провери, колко силна е Душата на човека.

Въпрос: Какво е индикатор за нивото на духовността?

Учител: Признак за духовността от гледна точка на Учителите е това, доколко човек излъчва Светлина, излъчва Любов и може да асоциира себе си като част от Планетарния Разум, а също така се стреми да се съедини със Създателя . [обърнете внимание колко правилно поставяте въпрос към Учителя в самия себе си] Ако вие искате да знаете като човек, колко духовен е друг човек, например, ако го виждате за първи път. Виждате обикновен човек, облечен средно, подобно на всички хора, да кажем, че той има делови вид. Как в този случай да се определи, доколко този човек е духовен? За този човек, при допира с него, ако имате възможност да почувствате това енергийно, и за вас ще е комфортно да сте в близост. Това означава, че този човек не желае да ви причини никакви препятствия, не иска да ви причини болка, не иска за вас нищо, което той не иска за себе си. Т. е., той може да бъде напълно неутрален или, което е знак за по-висока духовност, може да излъчи към вас взаимност, като частица от Създателя – и това е много висок знак за духовност. За вас може да бъде, както комфортно, така и приятно да общувате с този човек, а така също, когато сте в близост до този човек, просто да не го забележите, защото у човека може да има неутрална енергия, което означава, че той не е носител на зло.

Въпрос: Когато човек гледа друг и се опитва да види в него частица от Твореца - това е някакво особено състояние?

Учител: Това е състояние на Любов, оная любов, която вие споменавате през цялото време, но не я практикувате. Това не е любов между физическите компоненти на Хората, това е Любов на по-високо ниво - това е Духовната Любов.

Въпрос:Какво означава според вас Духовна Любов на по-високо ниво? Можете ли да опишете това състояние?

Учител: Можете да го сравните с това, което чувствате в състояние на Еуфория, Състрадание и Безгранична доброта в едно. Това състояние - три в едно, може да доближи състоянието Духовна Вселенска Любов.

Въпрос: Способен ли е човек да изпитва състояние на Вселенска Духовна Любов?

Учител: Да, способен е, но не към хората, а към Учителите, към Създателя.

Въпрос: Е ли Душата в този случай проводник на Любов, или тя я генерира?

Учител: Тя я носи в себе си.

Въпрос: Има ли някакъв запас на Любов в душата?

Учител: Вие пак се опитвате да влизате в по-технически термини и определения за Душата, това не трябва да се прави. Ако се опитвате да изготвите схема на Душата – това няма да се получи.

Въпрос: Може би не от схема ще стигнем до разбирането на Душата, а от онова, което излиза от нея? Какви действия могат да въвеждат в Душата, т. е., какво обича тя? От кое зависи нейното развитие? Кое потиска развитието й?

Координираща Ноосферата структура: [забележите как се променя терминологията и начина на поднасяне на информация] Душата на всеки човек е изначално без-емоционална, без личностна основа. Душата е енергийно-информационен носител, който се въплътява в телата на човека за придобиване на определен опит, след което Душата се преобразува или съединява с няколко други души в конгломерат. Образува се нова структура, която взаимодейства на по-високи нива. Сама по себе си, единичната, изначална душа е енергийно-информационна структура, в която изначално са заложени определени понятия за добро и зло, за любов. Понятия [определящи] за правилното направление на движение, а кое е неправилно. След придобиване на опит по време на преминаване на инкарнационния път от човека се извършват включвания на различни програми в матрицата на Душата. Всичко това слага отпечатък, т. е. след преминаване  определен опит Душата вече не прилича на това, което изначално е била, не е носител на еталона, който е бил създаден изначално. Тя вече има определени характеристики. Всяка душа е носител на уникален опит. Съответно на тези души се гледа така: какъв опит е необходимо да се усъвършенства или неутрализира, в зависимост от това в какво направление тази Душа ще бъде насочена за бъдещо доразвиване.

Въпрос: Доколко е индивидуално това, което се залага в душата? Съществуват ли еталони?

Координатори: Съществува еталон, чистия еталон. След това, всяка душа се развива съвършено индивидуално.

Въпрос:  Ръководството - това задължително условие ли е или Душата все пак притежава самостоятелност?

Координатор: Да, душата притежава самостоятелност.

Въпрос: Направляват я, водят я, поставят я в различни ситуации, какъв е баланса ...

[обърнете внимание отново се промени взаимодействащата структура] Подхода не е правилен. Съществува определен път на човека с разклонения, различни пътища за постигане на определени степени на развитие от човека. Душата има известна свобода на избор, така както при кардинална промяна на пътя е необходима външна намеса за това, че у човека може да се получи усещане за опасност, така и човек трябва да се отклони от този път, в противен случай ще се провали развитието на душата, а това никому не е нужно.

Въпрос:  Ако вземем абсолютната скала. 0 -  душата не е свободна, и всички решения се вземат за нея, 100 - е 100% Душата е свободна. Примерно, средно, доколко средно-статистическата Душа на човека днес е свободна?

Структура извън Ноосферата: Невъзможно е сега да се отговори на този въпрос, защото вие не уточнявате 100% Душата е свободна от какво?!

Въпрос: На нея никой не й оказва влияние.

Структура извън Ноосферата: На нея винаги й оказват влияние, във всеки един момент, в зависимост от необходимостта. Бихме искали малко да обясним какво означава да имаш свободен избор. Свободен избор означава, че човек има избор на определени пътища на развитие. Това се закодира в човека с определени програми и се разгръща на подсъзнателно ниво. Например, човек има три възможности за избор. Без влияние на различни сили отвън (далечния космос или сили с друго направление, така също от ВАШАТА Ноосфера) човек може да направи един от трите избора, това означава "да", той има свобода на избор. Ако човек не избира нищо, остава на пътя си, прилагат се специални механизми, подтикващи човека, така че той да приеме този избор. Ако той не направи този избор се получава такава ситуация, при която човек трябва да сложи край на този път и да го продължи през следващо въплъщение, за да премине този път, който е бил приет изначално по план.

Въпрос: Т.е. свободата на избор все пак е ограничена до някакви варианти.

Структура извън Ноосферата: Да. Като цяло пътищата на живота на човека в зависимост от продължителността на живота му, а количеството на вариантите, разбира се, могат да бъдат повече от три, но в един определен период от живота на кръстопът основно присъстват от 3 – до 5 варианта.

Въпрос: Възможно ли е и как, ако е възможно при тези условия, когато човек е изправен пред някакъв избор да вземе решение в съответствие с програмата на Душата? Как да го направи?

Структура извън Ноосферата: Всичко зависи от това, доколко съзнателно е развит човека и доколко той може да съедини Съзнанието със Знанието на Душата. Понякога, и това в повечето случаи, за човека е трудно да осъзнае каква е действителната програма на Душата в неговата инкарнация. Затова в настоящия момент има много голям брой хора, които влизат в контакт с различни сили и помагат на хората в тази област, а така също и в човека се развива интуицията. Това също е решение "отгоре" да даде на хората да разберат [накъде] да се движат в интуитивно направление, показвайки на човека правилния избор.

Въпрос: Възможно ли е да има взаимодействие с тези знания, които присъстват в Душата?

Структура извън Ноосферата: С това се занимават структури на дълбокия космос.

Въпрос: По какъв начин може съзнателно да се издигне Душата, за да може да излъчва повече Светлина? Какво довежда до това, че Душата започва да излъчва светлина?

Структура извън Ноосферата: Любовта към Твореца е основния заряд на Душата, който развива Душата и духовността.

Въпрос: Как човек може да се доближи близко до това усещане за себе си като Част от Твореца?

Структура извън Ноосферата: Най-близко до това се доближава онзи, който слушайки Твореца прави всичко, което някак си му казва Създателят, без да има доказателства за неговото съществуване.

ВЛАДИМИР БОЙЧЕВ - СТИХОВЕ

2011 година

Непосипани

косите ти със сняг
лежат върху очите

ти

и малко повече от бряг
търсят ръцете

ти

но не намират мен и пак
сълзи в очите

ти

дали ще дойде този влак
във който си и

ти

едва ли

казваш пак

завинаги

както преди

А ти...

Като топла сълза върху устните
преминаваш

напускаш ме

като изгрев през зима
отлиташ

изгубваш се

като волята да те има
потръпваш

откриваш се

но те няма и питам се
защо

а ти се усмихваш...

2010 година

Опит за отрицание...

Тези чаровно умрели стебла
как се пресичат в ръцете ми
нищо че още не мога
да спра да тъгувам
все ще е някаква радост това
че оцелявайки искам
да ги прегръщам
целувам
запомням...

Мирис на първи гнезда
някъде между парещите лъчи
на доверието в смъртта
и като първи яйца
отговарят с почукване
върху напуканата ми съвест
капчици нежна роса
или потта по челото ми
или сълзи
или вода
от небето очаквам да отнесе
на тъгата разумното бъдеще...

Време е...

тясно по моста на думите
подминава ме тъжен клошар
после отдолу реката се спира
да ме погледа
да ме смути
със безрибие
или невзрачната участ
която избегнах сричайки
първите редове от обричането
на вярност са достатъчни
за сбогуване с девствеността
на историята... ми...

Нямам нищо в ръцете си
но ме боли
отсъствието на път
и бодливата тел
с която украсявам елхата си
всяка коледа
необяснимо ръждясва
лишена от спомени...

Може би ще се върна
и ще изтрия първите седем
слънца
но радостта

от оцеляването
сигурно ще ми горчи...

Опит за надуване на спукан балон...

Тук е като тясна гора
някак по-истински прекопирана от дъгата
но по-опростено е чувството за самота
откровено казано
думите са излишни
както винаги
но желанието
да споделя присъствието на хора
превишава
изискванията за сходност в интересите
тъкмо там
е слабостта на метафората с дъгата
а и относителността на моменти
ме плаши
но плътността е очарователно близка до тази
на тежка вода
и лекотата на въздуха
е добре контролирана така че
не ми се налага да дишам
повече въздух от останалите
но все пак ще пробвам да устоя на изкушението да спра
да го правя
въпреки че нямам основателност
в причинността си...

Основното меню на вечността е добросъвестност
така разбрах
(защо пък не и пилешки крилца във соев сос
това все още ми убягва)
а липсата на коравосърдечност е

като безсолен хляб
чиято тънкост на приготвяне е
във отнемането
не в добавянето на предимности
които се споделят като удоволствия
или доказаности
върху бездушевно излиняла карта на отвъдно
търсещи сърца
и умове
и гаснещи от ренесансност вярности
напомнящи необяснимо на подправки
към които няма предвидима алергичност...

Но теснотата на съвместимостта едва ли
определя битието
на бития
и сините му около- и междуочия
едва ли дават ясната представа за това
което най-широколистно
душата му успява да превърне в трепети
вибрации на струнния оркестър тишина
надежда
кротко съществуване
мечти
и всяко твърдопочвено отхвърляне
на преходност под сянката
на неизбежно белите крила
на ангела
и тъничкия зов за милосърдие
съсредоточен в ъгълчето на очите
където никой
даже Той
не би видял
отчаяната непотребност

на осъдения на различие...

няма_име

Малко време имам да пиша
повече време за мислене
като набъбваща под снега качулка
на упорито кокиче

но и малкото (нищо) е достатъчно
просто
като през трансформатор преминава опасното
електричество
в по-безопасни поредици
думи и препинателности
като устрема на снегорина
да превърне количеството
в категорично качество

Р. Крузо го е казал
ако спреш да плуваш
ще се удавиш
но пък добавям аз
продължавайки
може да останеш сам
и да прекараш остатъка
от живота си в размисли
и съмнения
струваше ли си
плуването или още там
трябваше да се предам
на стихията

и това че се случва
не е оправдание за присъствието
на тези огнено червени
поляни изпъстреност
в околоочните пространства
земя
като пъпеш нарязан по равно
за обиколката
жертвоподносима част
за обикновеното
и неизлюпими семки
за останалите вярващи
докосване
и тиха миризма на люто
в билките придържащи основите
на дълголетното им мълчание
сега

така пред малкото мен
останало от вчера
няма нужда да се преправям
на лебед
и осмозното самочувствие
което допълва образа
в подобните на огледало думи
е като препинателно признаване на вина
късно

късно е да се прохожда
в непроходими преспи
котлено отлагани достатъчности
за смирено пребиваване и усмихнати
между сълзите ми се излюпват
наоколо лица

кратко и ергономично
се отлага мисълта ми
по тялото ти
тъгата ми помага в яростта
и натрупването на спомени
е като отговор на силата
в ръцете на спускащите въжетата
надолу

като онова недопустимо въпреки
старанието ми да се задържа върху водата
желание
горещите вълни излъчвани
от тъмното на тялото
откъсват с всеки импулс
догаряне

и самотата е като спасителна лодка
но пък споменът е като Титаник...

Опит за посещение...

Светло през зимата
ще се стопят очи
и пламнали твоите устни
ще нарисуват
детски ръце по прозореца
но пък дали
има смисъл да те очаквам
щом пред камината
още е топло...

Тъмно през зимата
ще се следят очи
и недокосвани твоите устни
ще нарисуват
крехки стъпки в снега
пред вратата ми
но пък дали
има смисъл да те очаквам
щом под одеалото
още е топло...

Нежно през зимата
ще се родят очи
и ще промълвят устните ти
топло ми е до теб

и само крехката нежност
на вятъра ще ми напомня
как съм те чакал
пред камината
под одеалото

и няма смисъл
да се оплаквам
от студа по тялото ти...

Опит за овладяване на ситуация...

ако красивото по тялото ти
беше някаква магия
дали събуждането ми до теб
не е заспиване...

Луната...

Разбрах
че луната ще залезе
завинаги
тази вечер
и нощите ми
ще осиротеят...
Сега ще я погледам
ще я поцелувам
тихо
ще я помилвам
за последно
за последно вечно...
От утре
няма да сънувам...

Опит за дневник 1

Прибързано отключих
на вратата празното
и тихото на стаята
едва ме вразуми
и погледа ми се начупи
в огледалото
като че някой ме е чакал
да се върна
прибързано затворих
на вратата трудното
не предположих че изобщо
някой може да се появи
на прага и да пожелае
да отговори на изискването
за събуване отпред
защото тази стая
някак си успява да се
самосъхрани

добронамерено отворих
на хладилника вратата
забравяйки да прочета
бележката която залепих
в просъница предишна нощ
където пише че е обезателно
надлежно явно и желателно
да пийна нещо твърдо
или хапчета за сън
защото на съседното
летище самолети
все още денонощно
се опитват да се надшумят
или да яхнат някой неразумен вятър
и от земята да се отлепят
завинаги (дано)

прибързано отворих
на бутилката капачката
не се надявах дух вълшебен
да ме изненада
и тътнейки с трансцедентален глас
да ме въодушеви със предложение
за три желания неизпълними
в обективната реалност
добронамерено изсипах
в чашата от вчера
остатъците от духа вълшебен
и се отпуснах на миндера
пред грозната картина на студа
която през прозореца се юрна
във стаята за да запълни
отсъствието на присъствие

прибързано изпих достатъчно
и се опитах да се насладя
на ярките проблясъци залязване
на слънцето и отраженията му
в отсрещните прозорци
но думите ми липсваха
а хоризонта и мъглата
започнаха спирално да се сливат
в ято гълъби които
обикновено храня с приказки
за лека нощ

добронамерено се вмъкнах
във халата си като преди това
изгубих всички дрехи някъде
из стаята и първите снежинки
на нощта навярно ги откриха
и без да се почувствам
като Архимед навлязох в банята
за вана миене на зъби
и припяване на песен
от последния албум на Бийтълс

прибързано отворих гардероба
и старата пижама се ухили
все едно не сме се виждали отдавна
а джобовете провиснали нали си спомнят
за пуканките люспите от семки
и страха от тъмното събуждане
но закачалките (не смея да им противореча)
напомнят за събуждането утре
и затова поглаждам нежно
синьото на вечния костюм
и се сбогувам с миризмата
на първа пролет в ябълковата кора
изсъхваща при вратовръзките

добронамерено се мушвам
под завивките и се предавам
на съня и тихичко
се моля да не свърши
преднамерено
добронамерено
едва...

Опит за дневник 2

Събуждам се...

Откъсвам три червени пъпки
от напъпилата през нощта възглавница
и напояваща съня ми с отвратителното си
старание да ме накара да измисля
поне една причина да го правя...

Часът е някъде около две секунди
преди в прозореца да се промъкнат
първите лъчи на мършавото слънце
пак като очакване за нещо ново
както всеки ден но пък защо
да му се връзвам...

Краката ми са очарователно големи
преди да ги изгоня от чаршафите
изглежда цяла нощ са бягали
далеч от мен от моето участие
в драматургично тъмния момент
на прекосяване на всички граници
между вселените и тъмните слънца
които ги запазват цели...

Не се опитвам да запомня пътя
до банята и тихото стенание на парата
покриваща усещането за вода
с усещане за новост но очите
едва ли ще запомнят пътя към разумното
оттичане на болките в канала
и сълзите ми дали не са случайни
този път...

Закуската е както винаги препечена
филийка жълт от съчиняване на митове и
пепели основно хляб нарязан предварително
но физиката няма как да отбележи
вълнообразното намазване на конфитюра
в квантовата си безчувственост
преди дори да се докоснат
с малкото останало в хладилника ми
сирене...

Все пак...
ще бъде нещо като яростно разливане
на чувства ако успея да запомня
как ризата излиза от калъфа и
усмивката на синьото райе
по вратовръзката се бори за присъствие
пред мускулно напомпената вялост
на ютията...

Обичам до полуда това нежно
втриване на аромати в тялото
но пак така нарцисистично спирам
растежа на брада по огледалото
за да не се налага да почиствам
отново тъмното и старото
петно с което истината се опитва
всяка сутрин да ме изненада...

Последните внимателно нанесени
върху лицето ми небрежности
започват вече да се стичат
към положителното настроение
с което се опитвам да напусна
мястото където тази вечер пак
ще се сдобрявам със отвъдното...

Дамян...

ако аз съм поетът
който всеки ден
усеща света през прозореца
ти ще можеш ли
да ме обичаш
(защото разбирам
колко безсмислен е
този въпрос
затова питам)...
и защото ти си жената
която прави света
безпрозоречен
ще ми позволиш ли

да те обичам…

Оттогава...

Когато седнахме на тази маса
до прозореца в ляво
ти беше с мокра коса
(навън бе валяло)
но все пак достатъчно златна
за да изгубя очите си
в нея и да се моля
тайничко че ще имам
възможност пръсти
да заровя в песента й...
Поръча си чай някакъв
билков с лимонче
аз гледах ръцете ти
под които някакво слонче
мълчаливо усмихваше двете ти
небесно детски очи...
Мълчим...
После някаква дума
долетя от перваза
на съседната къща
и пресипна във гърлото ми
и сърцето превърна
в подивял горски звяр
и в очите ми течен огън наля...
А ти все така се усмихваше
допиваше чая и с всяка глътка
като старо билетче ме сгъваше
и се правеше че сълзите не виждаш...
После каза "Довиждане"
Господи! пак така небрежно усмихната
а аз само кимнах нелепо
и проклинам се
всеки ден от тогава
че онази дума

не казах…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Знаех си аз...

 

Добър вечер
би казал съмнително
неподправено тъмният аз
но не казва
стои
там зад дните ми
и се смее
и първият час
на безкрайно невзрачните
мигове
от смъртта ми
събужда
и глас
може би
трябва да чуя
но не чувам
и пак съм достатъчен
за сбогуване...

Знаех си аз...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

2009 година

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Две...

 

И бавно да умират
посред зима
очите
във очите ми
ще има
две истински сълзи
и двете само
ще ми напомнят
че те няма...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

По платната на бурите...

Тя е там
до въжетата
впила безбрежно очи
в корабното ми мълчание
в морските ми сълзи
и ме диша с черупките
на изстрадали моряшки жени
незавърналите се съзнания
на душите ни
и вали
по платната на бурите
необятен дъжд от обятия...

Аз съм мачта
като разпятие
безответна молба от мечти
да се завърнат моряците
и морето да ги прости...

Ми...

тук някой свири
в (тази ли е) моята стая
потрепващи струни
на (тази ли е) моята душа
да ги чувам с очите си
когато паднат последни
цветовете на розата
върху (това ли е) леглото ми
и стане мрачно и късно
за нощно бдение
пред (тази ли е) масата ми
където в пламъка на свещта
изгарят (тези ли са) сънищата ми…

Ноемврийска утрин...

Неравномерно заскрежените прозорци
говорят ми
че вън си бил
и тайно си надничал вътре
да ме нагледаш
да ме посетиш

в съня
когато тази тежка утрин
прогонва всички яростни надежди
за топлина и нежност
и сама
отново разговарям с първата цигара
и лепнещите от очакване очи
под парата на все така безвкусното кафе
едва проглеждат
тънки образи отвъдно мое
мое
мое

като наведеното над прозореца
умиращо и днес стебло
на розата

Опит за дебаркиране...

Болезнено ще бъде
знам
събуждането ти след първата усмивка
но пък нали отсам
са всички кораби
в които сме потъвали
безбрежно

отсам звучат усмивките по-ярко
и цветовете им се спускат като дъжд
върху лицата на открадналите тишина за себе си
по-малко
заедно
отсам е като никъдето
и романса на съзвучието
между път и цел и светлина
отсам

болезнено ще бъде
знам
да се завърнеш към съня
но моля те
усмихвай се
поне...

Опит за...

Животът ми започва
да приключва
като откъсване на цвете
от саксия
и подозрително щастлив
разцъфвам...

Опит за медитиране... (неуспешен)

Никога няма да спре
(този часовник)
да ме боли...

че не успях да ти кажа
(въпреки)
колко много те
(някъде)
обичам...

но пък старанието
(да живея)
което влагам
(на сън)
всеки ден
(нощем)
дали...

Вярвам че
(може би)
ще ме разбереш
(наистина)
някой ден все пак
(се преструвам)
защото наистина мога...
(........................)

въпреки скобите
да те обичам...

Опит за преодоляване на гравитацията...

И аз ли като теб
ще си замина
току прогледнал
тъкмо наредил
парчетата живот
на мястото им
в пъзела
и хоп

навеждам се да те погледна
за последно
преди и твоето парченце торта
да изям
не съм си мислил че така
ще седна
на столчето пред бара
на смъртта
но ето

тук съм
въпреки хороскопичната си предсказуемост
преливам се
в удачност откъм сън
завинаги
ще се докосваме
като стотинки в касичката
на разумното
но никога не ще преминем
границата
на страха да бъдем повече
от обещаното
последствие
преди причините да бъдат
окислени

да
разбирам
че и аз така
ще си замина като
теб

но няма да си спомням
истината...

Не умирай...

Не умирай на прага ми
не умирай
едва си дошла

толкова дълго те чакаха
дланите ми
че се превърнаха
в нощни слънца
може би няма да те огреят
но ще те стоплят в кръвта
затова

не умирай
не умирай на прага ми
допълзи до леглото
премръзнала
моля те допълзи
толкова дълго те чакат очите ми
че се превърнаха в огледала
и недочакани сълзи
ще те насочват в съня ми
към тишината на устните
към нежността на гърдите
към радостта
да те прегърна
полужива
полудишаща
полу... жена

полуистина

моля те
не умирай на прага ми

някъде в стаята
от несбъднатост
аз те чакам

и съм измолил
твоето идване
от смъртта...

Опит за рационализиране...

Като детска ръчичка
върху мокър прозорец
се усмихват отново очите ти
а сълзите в тях -
като птиченца
криещи се в гнездото си

много искам да те прегърна
но се страхувам
повярвай ми
да не счупя и крехкото ти
почти осемгодишно самочувствие

тъй присвил устните
и ръцете стиснал в юмруци
искаш сякаш да го набиеш света
и "всичките му боклуци"
да пратиш при лошите дяволи

не намирам думи
да ти обясня
че така е с мъжете
падат стават
докато вървят
но не спират

крият се зад някоя скучна врата
да си поплачат
и продължават
да търсят стени
във които да разбиват
главите си

много искам да те прегърна
но се страхувам
че виждам себе си в теб
и ще те объркам
и може би

може би ще ти смигна
и ще те тупна по рамото
нали сме мъже все пак
трябва да си помагаме...

Това ли е...

Здравейте мои синове...
Един... ден
може би мълчанието ми
ще ви се стори неуместно
както сълзите
които съм преглъщал
след усмивката
на майка ви
когато ви роди...
Ще се събудите с едно усещане
за нещо
което сме пропуснали
и дни
които сме прекарали в далечност
и нощи
на съмнителна и преиграна нежност...
Един... ден
ще умирате в страха си
че прекалено сте обичали
и прекалено сте съзнавали
съмненията във сърцата си
и болката по тъмнината
на истината за която
понякога
успявахме да поговорим
но никога
не можехме да създадем...
Един... ден
ще се срещнем
в непонятното
аз ще съм тленно неприсъствен
и моите истини
ще предизвикват урагани
от елементарна простота
а вие
синове мои прекрасни
ще се питате
това ли е да си баща...

Опит за ферментиране 1

Тръгнахме с дядо към лозето
вярно че беше отдавна
но все още си спомням
как го рисуваха пръстите
на разлюлените бъзове...

Виж за шума дето галошите му
снаждат с чакъла
нямам идея как между стъпките
се прокрадват погледи
на предпазливи хора

и кълба насекоми ненужни
търсят тихо призвание
около плътната аура
на прясна поредица конски
магарешки или може би дяволски
(всъщност говежди) фъшкии

(колкото и непълно да изглежда)
небето винаги има нещо за него
сякаш около слънцето се гонят
всички останали (аури)
и ореолите на недостижимото
тихо туптят скрити в канията
отляво където спомените
за последния курбан все още
червенеят тъмно
приканвайки очите ми
да се въртят като обръчи
на бъчва в мечтите на кръчмаря
дедо Петко "с Лимонада"
под звуците на селската симфония
"легени кофи изтърван чаун на плочника"
и вездесъщите гирлянди жълт кантарион

и мръсно синята престилка
на късогледата съседка
от упор взряна в снимката на малката си дъщеря
и нейното четиричленно
(въпреки дъжда)
усмихнато семейство
и същата на некролога
оглозган закрепен с ръждясали
но верни кабърчета
на вратата

до пътя някак изведнъж
винаги изниква онзи облоъглен паметник
на жаждата
личи
по сякаш докамбрийски отпечатъци в засъхналата пръст
че тука еволюцията среща майка си
а дядо ми просто (както винаги)
отминава непривично тихо
и само капчица пот остарани на врата
го издава
че (може би) и той е част от нечия вселена
но пътят към нея е пуст
и светлината няма избор ако иска
да съществува
само трябва да го отминава
със съответното (но противоположно заредено)
равнодушие

малко по-късно се накъсваме
от шума на реката
вече сме близо до "маамустара-и-лозе"
но реката
винаги ще ми напомня за всички останали избори
които трябваше да направя преди
да се спусна по стръмния склон
към ябълковата градина
на болките и търсенето
на поне една преодоляла
лесно предвидимата гравитация

есен е
напомня ми тежката миризма на изгнилите пъпеши
а дядо (затворил очи)
вече опипва гроздята
и виртуално ги вкусва
виждам тънко-зелена змия
как между ходилата му се изнизва
и изчезва в прахта
между капките пот
и сиво-сините нишки
дионисиево присъствие

"таз` година ще пием
вино от Господа"
казва (още затворил очи)
и се прекръства...

като дъбов лист свършва денят
и се понася по вятъра
на отиващото си бъдеще

дядо взима в ръка ръцете ми
и се усмихва
"есен е" казва
и ме прегръща грубо
и мокрото на очите му ме залива
с дългото и неутешимо
присъствие...

Опит за предсказване на времето...

Бавно с отминаващата буря
клоните се спускат уморени
като простреляни гургулици
над съня ми
и дишането
не е чак толкова необходимо

усещам
звезди как рисуват небето
въпреки слънцето
и очите как искат
навън да се спуснат
към невижданите криле
на още дивото някъде

как
как ще намеря оправдание
за разрушените мостове
за наводнените улици
за мен търсещ теб
без гребла

лодката ми се пълни виждам
усещам
това което казват било незаздравима рана в съзнанието
когато някой си тръгне и остави ключовете си на шкафа за обувки
и звънеца пред съседната врата отказва да работи с месеци
защото е станал свидетел на недоизказаното

но все пак
тук ще се случи всичко онова
което наистина трябва
нещо като язовир бент искуствено езеро или просто локва
но въпреки сълзите
ще бъде истинско
както стената
и гърба ми
още боли
често

до върха на съзнанието
че съм бил
малко повече
от буря
в теб...

Какво ме вдъхнови?!  The same deep water as You..

Опит за отключване...

без лице е тази нощ
посърнала в усмивките на празните врати
край пощата
и смешната забравеност на кръчмата
където спят изгубените духове
на празните бутилки
и малките стрелки
на тихите часовници
посочват пътя
но не и начина
да го започнем

после
ще ме спреш на ъгъла
ще ме погледнеш отвисоко
и ще се стопиш
с въпроса
можеш ли да ми услужиш
с малко щастие
че ми привърши
и цветята вкъщи
нямам със какво да напоя

и пак така когато
след безкрайно дълъг резен време
разбереш
че няма да ти отговоря
ще се усмихнеш на безлунието
и ще се стопиш
с въпроса
можеш ли да ме прегърнеш

после
ще тръгнат всичките секунди
по пътя си към лепкавите спомени
а ти ще се обърнеш
към нощта
и без лице
ще я целунеш

а аз ще се начупя
като огледало
на хиляди парчета неприсъственост
и въпреки усмихнатото тяло
на леглото
ще се завия с капчици роса
и ще полегна на земята

после
една от всичките луни
които винаги съм мислил че ме чуват
ще разнесе отровата си по скалите
на всички тъжни планини
като желание за спомен
преди очакването
и нощта

ще се откъсна
тихо като огън
ще запращя в очите ти
преди да ги затвориш
и като изповед ще се опитам
да се стопя с въпроса ти
къде отиваш...

някой ден
ще се събудя
и ще отговоря

светло е...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Опит за доказване на противното...

 

Тръгвам си утре
като вода
както си тръгва вкуса
на желанието
преди да я вкусиш
събудена
като стрела
преди да ме видиш в сърцето си
като следа
преди да ме извървиш...

Тръгвам си утре
като часовника
до сърцето ти
преди да ме спреш
със махалото на ръцете ти
и ревността на сълзите
преди да кълнеш
всичките ми изгубени
небеса
облаци
космоси
ветрове и
съмнения...

Тръгвам си утре
като от вятъра
недоиздухано
сляпо глухарче
и по земята ти
ще разнеса
белите си сълзи
недоплакани
недобърсани
мокри мълчания
като лебеди
без езера...

Тръгвам си утре
като днес
пак до теб
непрекъснато
се опитвам да те
докосна
с пръстче
с върха му
поне на искрящата
тънка вселена
от нежности
нещо от мен
да остане
в теб...

Тръгвам си утре
но днес
ще остана тук
за да живея
както никога
както винаги
за
последно
с теб...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Опит за присъствие...

 

Здравей!
Отново съм за малко...

прости ми че не съм отнесъл
присъствието си далеч
както понякога желанията
и възможностите
не достигам
праговете на добронамерената ти прегръдка
но искам да запомня болката
от бавния растеж на спомена
за самотата...

така подвижни са очите ти
когато от сълзи са напоени
и малките въздишки на очакването
(като нещо нажежено)
по вяло сините листа в градината
чертаят слънчеви спирали...

Здравей!
За малко съм...

поспрях да те целуна
по челото където дупенце на краставичка
бих очаквал да намеря
като докосване от бистрата река на лятото
и нежен пръст на първия кръстител
как ще понеса
раздялата...

така открито ясни са очите ти
когато от сълзи са напоени
и малките въздишки на очакването
витаят в люспите на вятъра
като въпроси...

Здравей!
За много малко съм...

помислих си напът към нищото
че може да намина
да те откъсна (пак за много малко)
от гнездото на трептящата градина
в сърцето ти
един обикновен напълно чужд на вечността
приятел...

така жестоко нежни са очите ти
когато от сълзи са напоени
и малките въздишки на очакването
танцуват в тишината на зелената врата
като неизлечима рана...

Здравей!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За малко съм...

Но много искам да остана...

Опит за реанимация...

когато се загубя между сенките
на малките неща които ни предпазват от заспиване
и остричките върхове на камъчетата
започнат да рисуват по дъното на ходилата ми
събличащи се монахини
знам ще намеря пътя към гората

когато между дънерите тъмно сиво-сини се впрегна
да пълзя (нали така се прави там в гората)
и пипалата на корените сякаш се протягат
да ме хванат за (всички знаем как се случват
тези безотговорно нахвърляни в словесното пространство
несъстоятелности) краката
и мълчаливо недоспалите очи на всички тилилейски птици
се впият в малкия ми мозък
знам ще намеря малката поляна

там всъщност има мъничка къщурка
с две прозорчета вратичка и покривче
като картинка от салфетка на безкрайно
самотно момиченце с розови панделки
и чипо носле

едното прозорче разбира се е тъмно
а другото свети с песента на токущо разбрала
огъня свещ и нетърпеливият пламък
ръждясва по капките восък сълзи
и очаквания

когато се изправя и отърся излинялото си тяло
от шумата и тръните и всички знайни и незнайни мъхове
знам най-внезапно ще ми се прииска
да вляза вътре да се стопля
да напръскам мръсното си лице със вода от керамичното легенче
и може би светлина
но всъщност

когато се събудя изпод сенките
ще се опитам да изплувам от чаршафите
и ще поплача наум
после
може и да те целуна
но това ще е случайност
въпреки че кафето
което правиш си заслужава
поне усмивка
и усмивката ти
колкото и неискрена да изглежда
все пак е нещо
което ми дава надежда
че има път
към гората...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Опит за поливане на градината...

 

не се страхувам от дълбоко
си мисля
кладенец и кофа
и лятно утро...

моите деца наоколо
отдавна сливат се с тревата
пекат коремчета на слънцето
а аз си мисля за водата...

трябва
всичко трябва да полея
ръцете ми са като кораби
очите ми като въжета...

галят със крилца
около ведрото врабчета
искриво тъжната поема
на голата вода...

не се страхувам от дълбоко
си мисля
колко му е
кладенец и кофа
и утро преминаващо в обед...

трябва
всичко трябва да полея
но тези кораби
тези въжета
все ме дърпат
към дълбокото
а аз не се страхувам
но сякаш не смея
да се намокря...

моите деца отдавна
не са наоколо
и чувам някъде из къщи пеят
песнички за лека нощ...

а аз си мисля за водата
и живота
и страха от дълбокото...

 

 

 

 

 

Опит за бране на ябълки...

 

Така ще те запомня
позатихваща в следобедната мараня
погълната от неизгоримата трева
на още неотъпканата ти пътека
към склона с ябълковите дървета...

Едно сияние като от дълго
много дълго трупани въздишки
се носи около повехналата ти забрадка
и крясъците на изгубилите се рибари
те подминават сякаш си напипала
на хоризонта пъпа и с трудно устоима
упоритост слънцето си изродила...

Ще те запомня как отсичаш с гаснещ
от умора поглед полета на бяло-светещи
коремчета погълнати от тишината
лястовици и деца присвити под мазолести
но нежни длани на майките до старата чешма
и канчето как се стопява в жаждата... ведрото...

Как падат капките в прахта до плахите копита
и езиците се впиват в прозрачното й тяло
и пръхтят конете отдалеко доволни силни
яростно нетърпеливи да се разлистят да се победят
и твоята усмивка в ъгълчето на деня...

Наистина така ще те запомня
с онази суха леко синкава ръка как се протягаш
и откъсваш ябълка
как няколко секунди я оглеждаш
с пръст изтриваш фин прашец от благодарна пеперуда
изправяш рамене главата си повдигаш нависоко
поглеждаш го небето много
много надълбоко
прошепваш нещо дето само ти го чуваш
и си отхапваш...

и сякаш се изгубваш
пълноценна
с усмивка
в ъгълчето на деня...

 

 

 

 

 

 

Опит за четене...

 

Като провиснали стари клепачи
облаци тъжно се лутат
в пазвите на небето
казват синьото било илюзия
но за мене е неоценимо
предизвикателство да усещам
мириса на тъгата им
и сълзите им да очаквам
безчадърно...

неведнъж съм се питал
над книга взрян в буквите
как изкривяват очите
болките скрити между редовете
и простите истини си остават там
неоткрити
като девствени перли
затворени в черупките
на неподозирано стари миди...

неведнъж съм се питал
пишейки
взимам ли или давам

или просто се лутам

както моето куче в градината
душейки се опитва да ми открие
четирилистна детелина...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Опит за изгаряне...

 

Не се страхувай да отвориш
очите си
и тъмното
в сълзите ти
ще има пак
вълшебното докосване
на пламъка
загубил се из тясното понятие
за заедност

и принадлежност

ще изтупаме секундите
които ни остават
от напускащата пепел
като стар чаршаф
нали
и ти ще се стопиш
в зеленото
на първите очи
които те погледнат
после само страх

от принадлежност

но не се страхувай да отвориш
вратата си
и светлото
в очите ти
ще има пак
вълшебното докосване
на пламъка...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Никъде...

Сънувах гора
и
разбира се
дървета
много голяма
високи
стебла към небето
като ръце
или много
ръце

и клони
като
прегръдки

някой нежно
докосна устните ми
като целувка

и се събудих...

Виждам гора
и разбира се дървета
много
малко
обаче

и клони
като
въздишки

някой се опитва
да избоде очите ми

и се питам
защо
се събудих...

Двуизмерно събуждане...

Измежду всички калища
по тази трудна земя
точно от тази ли
трябваше
да ме създадеш

тази черната
и безумната
дето дори
червеите отбягват
защото боли
върху устните
върху кожата

и се напуква лесно
когато слънцето
се събужда
и очи
трудно се случва
да отворя

но нали съм...
и мълчиш
и пръстът ти ме сочи
като поискал светлина
звук
и треперенето ще отмине
и ще намеря
път

и ще знам
от какво да бягам
всеки ден
докато кал
усещам
в живата плът

но душата
която ми вдъхна

нея
с какво да нахраня...

 

 

Недоразумение 3

Искам приказка...

Не...

Искам...

Защо...

Защото без приказка
не мога да...

Какво...

Заспя...

Ми не заспивай тогава...

Какво да правя...

...

Пак ли...

...

Пак ли да си събувам
обувките сам
като...

Да...

И тръните от ходилата
пак ли сам да си вадя
защото кръвта...

Да...

А ще бъдеш ли в края
на пътеката когато...

Да...

И трохичките...

Да...

И звездите...

Даааааааааааа...
и пчеличките ще нахраним...
просто искам да спя...
СЕГА...

а после може ли...

НЕ...

 

 

 

Пиета...

Защо ми се смее този
камък
тази скала
недвусмислено бяла
почти като вярно отражение на нещо
което
може би
все не успявам
да сънувам
всяка нощ

една от нощите
ще нарисувам
утро
някъде над мен
ще се събуди слънцето
и ще започне
да промива улиците
с пожелания за огън
и живот

животът все наоколо
ще се почувства пак
желан
но не обръщащ
внимание
на камъните
мъртвите доспехи на хралупите
в които се е скрил
от бавното
придвижване към тленността
която неизменно
чака своето
зад ъгъла

и как се смее
този камък
съвършенно непознат
нераждал
непогребвал
недокосвал
тъмната утроба на страстта по утре

казват че скръбта била полезна
за кръвта
изпълвала живеещите с нежност и надежда
отдалечавала живота
от смъртта отдалечавала
земята от пръстта

но се завръща

всяка нощ
желанието ми
да спра пред този камък
който се усмихва
и да се врежа
с малкото душа
която ми остана
в дланите
в длетото
в дървения чук

и да се уповавам на надеждата
че някой ден и тук
пред този камък
сълзите
ще имат значение
за някого...

Опит за каляване на волята...

Като последна цигара
между пръстите
догаря вкусът
върху устните
от непонятното "Липсваш ми!"
което се опитвам
да преглътна
с поредната мъничка
почти детска чаша
уиски...

точно така съм запомнил
всички последни цигари
които исках
да изпушим заедно
портретно неприсъстващи
върху пресъхналата от догадки
недорисувана картина
някъде в килера
на забравимото минало
изгубена...

Но ако не греша
всяко едно колелце дим
което съм издишал
към бъдещето
ще се завърне като пепел
от изгорени писма
неизпратени
преди спомените наистина
да се превърнат
в колебания...

А довечера
когато седналите около масата
вдигнат чаши
или бутилки
или погледи
от празните столове
наоколо
все някой ще си спомни
че сме били
заедно...

и това че ми липсваш
може би ще е повод
да се усмихна
или да направя място
за нова цигара
между пръстите си
ако изобщо успея
да спра да ги стискам

защото може би
се страхувам
че ще удавя вината си
отново
в поредната мъничка
почти детска чаша
уиски...

Но пък времето...

Няма как да започна
това невъзможно
изречение
за...

всъщност здравей
може би
трябва да кажа
и да почакам
отговор
или поглед
отсреща
или дъх
или...
ако запея
песента на щурците
ще се чуя
и ще се престраша
да докосна
тревите из които
си се раждала
вместо мен

вместо мен
се събудиха на очите ти
малките светлини
и запълниха
цялото искане на вселената
да ни има
да ни имат всички
в сърцата си
ако там
е душата
ако
там
е...

Няма как да завърша
това невъзможно
изречение
за...

Но пък времето...

 

 

 

 

... от щастие...

Как ли се събуждат
лъчите на слънцето
покрай нас
когато безтегловно спим
под лъчите на неразумното дихание
на звездите
и нощта
как ли
приема страха ни
от изгубване на
топлината
ласката
първата за деня
целувка
как ли се случва така
че до теб
се събуждам
всеки ден...

и не плача...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Недоразумение 2

Днес пак
тръгвам на работа а ти
ме гледаш
сякаш отивам
някъде
откъдето
всичките ти мечти
биха се сбъднали
ако се завърна

изобщо
не искам да правя всичките тези
примигвания
премълчавания
преудоволствания
когато явно
тръгвам

и днес пак пристигам
на работа
и там ме гледат
сякаш всичко от мен
зависи
и ако не завинтя този болт
в тази гайка
ще спре целия поток
на безсмислената дейност
която
понякога тече напълно
разумно обосновано
понякога

и ако не спра да забелязвам
себе си в очите на някого
дали има нещо като мен
който съм бил там
когато всички
са работили
нещо

но не

спира само
страхът че където
идва започването на имането
се събират желанията и болките
на всички онези които биха имали
нещата които желаейки пропускат да
забележат личните си местоимения и да ги
превърнат в наличности...

Като плуваща сълза...

Тук съм бил...

знам че
си ме виждал

като плуваща сълза
в нарочно приготвена чаша олио
и съм те гонил из усмивките си
като напразно чакан сън
но после...

после тихо съм прогонвал
топлината от съня си
и нощта от крехкото започване на утринта
и мен
до теб...

и тук съм бил
но не отвън
навярно няма
за теб
да бъда повечето усет
и събуждане
насам

ела
сега
ела
сега

това е нещо повече
от чакане
започване
и мен

до теб...

и тук съм бил
но не намирам
себе си
наоколо
когато няма
теб

и теб
теб
теб

и как да бъда някъде
ако не тук
за теб...
съм бил

понякога...

и знам
че си ме виждал...

всеки ден...

Мъничко доверие...

Като птица
отседнала в спомен
се събирам

яйцата ми
никак не искат
да се родят
да проходят
да разберат
че за тях
съм
като птица
заченала истина
от желание
за зависимост
към доверие

като птица
отседнала в спомен
се опитвам
да размахам криле
но не помня
къде

само нищото
на страха ми
се усмихва
на угасващите ми опити
съзнание

и отстрани
изглеждам като спомен
за птица
която някога
е летяла
но днес

просто имах нужда
от малко
мъничко
доверие

и така пак
като птица
без криле
ще си спомням

летенето...

2008 година

 

 

 

 

 

Авторите...

Какво е това
сутрин
когато очите ми още се плашат
от светлото
и гърдите ми търсят
въздух
нов
по-нов от вчера
и сънят ми
се опитва да се скрие
под одеалото
и ми е студено...

Това дете мое е раждане
на надежда
едно голямо камионче
пълно с възможности
които трябва да разтовариш
на подходящото място
и да ги построиш
една до
или
една върху
друга
и да построиш
сградата на света си...

Но аз не съм още строител
инженер
дори и зидар
не съм
как да строя
ще пропадне сигурно
всичко...

Няма мило
няма да падне
само мисли за красивото
както си мислиш
за пъпките по дърветата
или за първите
цветя
които събираш в букетчета
за мама
и няма да падне
виждаш как се събират
цветовете
след дъжд
да образуват дъга
и как слънцето
се радва
с лъчите си
и нощта се страхува
и не идва...

Но тя идва все пак
и отново
ще трябва да спя
и да...

Знам чедо
ще поспим
ще починем
и ще почакаме слънцето...

Ако не дойде
тогава ще мислим...

Стихове...

Като отвън...
така звучи смеха ти
като отвън звучат
и мислите ти
когато те намирам
загледана в небето

там
сред поляната от
непоглеждани от вечност
треви
мъхове
бучки пресъхнала пръст
и цветя...

диви

и билки
изпълващи въздуха наоколо
с желание за докосване
до песента
и птиците
там
близо
на около три търкаляния
в тръните
на топлото безмълвие
и тишината
и песента

и ти
така загледана
очите ти
едва сълзят
напомнят ми
за отминаващата пролет
по стените на отсрещния метох
и на девиците
и на сълзите им
и ...

всъщност
като отвън
звучи единствено
загубената песен
на вятъра
из клоните
сред птиците
и след
гнездата им

защото аз вече
съм те прегърнал
и пролетта
ще си остане
в нас
като целувка
и завръщане
към вътре...

Приказките ми са...

Разказвам приказки
и приказките ми са...

абе кой въобще ги слуша
разказвам ги когато има нещо
просто нещо за разказване
вървят
като
воловете на нивата
по тънката бразда
по жицата
по линията на ръката ми
на лявата
вървят
с ужасно тежките си мисли
но аз не ги разбирам
и не слушам...

та затова и тази приказка
не я разбрах
за братята
и златната...
не...
за реката и бистрата...
не бе...
за малката нощна музика
и русалката...

Разказвам приказки
и приказките ми са...

патерици които си нося
от миналото
за напред
като накъсани от вопли
междуредия
да се достигна
там
където бях
или бих искал да бъда...

защото никак не съм
приказен
там където съм...

и ме е срам да се разказвам...

Върнах се...

Върнах се...
Тук съм...
Отвори ми!
Приеми ме!
Прегърни ме
както само ти...
Гушни ме...
Твой съм...
Няма да си ходя вече...
Няма да накъсвам нощите
звездите няма да събирам
и луната няма да проклинам
че на теб прилича
а ще я обичам
както само ти...
Морето сам ще взема в шепи
за да те измия
от тревогите
с любов
и с устни ще те прочета
и всяка нощ ще те прочитам
ще те пея
ще те сричам
ще те шепна
докато изчерпя думите
сълзите
докато не пресуша
очите
докато ме милват
както само ти...

Върнах се...
Щастлив съм...

И в съня си...

Някой ден
ще забравя да се събудя
ще остана
при цветята и звездите
ще ги търся
и ще ги рисувам
цветно из съня си
и магията която
се разстила между тях
ще ме храни с любовта си
и ще пия тъмните води
на междузвездните пространства
ще ме отровят може би
но
ще съм завършен...
И в съня си
дори...

Как се случи...

как се страхувахме
от събуждане
от земя
от крака по земята
как от тях всичко тръгна
и тръгнаха
по земята
и очите небето
намериха
и се сляха с него
и обикнаха
и му вярваха
как звездите
захвърлиха
върху тъмното
себе си
и желанието
да се имаме
да се докоснем
да разбираме
космоса
на душите си
как изгряваше тъжно луната
във ръцете на първите
пресъздали
история
а се мятаха
като риби на сухо
из постелите си
и белите си криле
разточително
подариха на кръстове
и завети
замениха нестинарските им
сълзи и усмивки

как се случи така
че забравихме

Желание за живот...

имаш ли вятър
в косите
имаш ли нещо
като вода в очите
не просто
нещо
само повече от теб
в очакване на поредната
хапка живот
и усмивка
пред камерата
заради светлината
в...

пак там в очите
се ражда
но не света
просто
желание за мисъл
старание
като откъснат стрък трева
от бивша площадка
детска
където спомените
се събират в река
но не намират корито
а пясъчник
пълен с въпроси
за...

пак там в ръцете
се ражда
но не света
просто
някакво утре
което с последни сили
моделираш
според образа
в огледалото
за правилност
и яснота
но си докоснат
пак едва
от тъмнината
на утрото
което
обезсмисля
утрето
ми...

пак там в нозете
се ражда
но не света
а просто
желанието да си тръгна
далеч
от самотата на прегръдката
в която съм изгубен

за избора
на път...

но имаш ли вятър
в косите
и в очите
повече от вода
ще се срещаме
на кръстопътя на дните
като слепци
с кървящи колена...

и пак там в сърцата
ще се ражда
но не света
просто
желание
за живот..

Преди безлуние...

Нямам сили да се сбогувам
с нощта
така пленително тъжна
като валс
накъсан от познати
но нетанцувани мелодии
и кратки облачности
върху
лист оризова хартия
ще се погаля
с перата на твоето отсъствие
и в крилата си
ще сгуша почти обезглавеното си
утре...

Ще се събудя някак
трудно
победоносно
ще ми се усмихне глупавото слънце
и
ще ми подаде
една
от огнените си ръце
да ме извади от съня
и мрака
на приятната откъснатост
залутаност
узряла лабиринтност
на доверието ми
в онези часове...

Но нямам сили да забравя
нежността
на стиховете
които съм ти посвещавал
тази нощ...
както
и всяка друга
досега...

Преди безлунието...

Колегиално...

Гаврътнах чашата...

Благодаря ви...
прекрасно беше
разреденото с пикня
и плюнки старо пиво
с което ме почерпихте
и тази вечер

и тази вечер
ще се усмихвам както всяка друга
през брада и лишеи
и слюнка
и
ще се страхувам
но няма да се събера
с нощта
за повече от ден

и тази вечер
ще се спотайвам тихо
под масата на самотата
и ще се хиля
лудо
на отсрещния неспящ
изгубен

но тази вечер
ще съм тук
и ще ви чакам...

Просто защото
още ви е трудно
да ме отровите...

С беззъбие...

Тази вечер...

така дойде
тази вечер
непълнолетно
като круша без дърво
като истина
тъжно се спусна
поусмихната
поугасваща
закъсняла за последните
позаспиващи се целувки
но... пропяла

така дойде
тази вечер
неуморимо
ваеща розови мириси
страсти
откъслечни мисли
за първа любов
или може би
все някога
закъсняваме за последните
стъпала пред вратите
но... пропяваме

така дойде
тази вечер
неочаквано
като облак усмихнат
но таящ в сърцето си
цялата злоба на небето
и безсмислено
те погледнах
как си тръгваш
и се спрях
пред врата ти
и се обърнах
но... пропях

На събуждане...

За къде се разбърза
утро стеле едва
по вратите омайни предвесници
на събуждане
и тишина преди слънцето
и скоро вестници
ще разхвърля покрай казана
първият жив клошар
и животът ни ще се случи отново...

За къде се разбърза
виж космонавти в екрана
на плазмата
как си плуват по СиЕнЕн
и усмивките им
угасват
угасват
с всеки поглед
все по-ранен
по-ранен...

За къде се разбърза
още тихо е под липата
на двора
нищо че птиците
нищо че хората
се събуждат безкрили
ти нали летиш
и целуваш простора
с обаяние
и сълзите от вчера
когато заспиващ
не спрях да мълча
и да прецаквам
невероятната вечеря
която бях ти обещал
на свещи с ухание
и чаши с издълбани
по дъното сърца
пронизани от стрели
и копия
и някаква май прекалено
земна
целувка
избегна участието ми в сцената
но музиката продължи
да те измъчва
и да ти напомня
че сме създадени
един за друг
и бездругоподобни
врати
ни посочиха пътя
към днес да те моля
да не тръгваш
още...

Спри!
Закъде се разбърза...

Като кукичка...

Тази нощ звучат
сълзите ми
като пръсти на угасваща дъга
и душата ми
непълна
търси упование в снега
на откъснатите
от света пространства...

Тази нощ
съм като спукан
детски балон
и не искам
да си спомням вече
как се блъскат
прозорците на вятъра
и се сгушвам
отчаяно в себе си
като кукичка
неизплела скръбта
на умираща риба
през въздуха на доверието
което отмина
като светкавица
като постна година
през мен
сякаш
никога не съм имал
повече от достатъчно
лястовичи гнезда
по ръбовете на къщата
в която не успях да се родя...

Тази нощ
звучат
като откъснати от мен гърдите на луната
и да ни свети
пак отказва
и сърпът галещо провежда
благозвучното откъсване
откъм сърцето
на празнотата
и смутено
бръсне новите треви
на осъзнатите надежди
които
като
просто
недоказаните
гълъби на съществуването ми
опитвах се да храня...

със съчувствие...

Отсреща...

една жена отсреща
на балкона оправяше
косите си
и само няколко
безкрайно тихи стъпки
ме деляха
от луната

един изгонен мъж
отсреща на балкона
простираше
душата си
и само няколко
безкрайно тихи стъпки
ме деляха
от луната

едно дете отсреща
на балкона ме гледаше
и аз му се усмихнах
и само няколко
безкрайно тихи стъпки
ме деляха
от луната

едни ужасно късни
стихове
доплуваха отсреща
от балконите
и вече нищо
съвсем нищо
не може да ни раздели
с луната...

Аутопсия...

Секундите
преди да ми прощепнеш
онези малки имена
на билките
с които ме лекуваш
всяка вечер
са нещо като
пламък
за свещта
на мъничкото ми сърце...

Сълзите ти
преди да ме погледнеш
с онези тъжните очи
на пролетта
с която ме лекуваш
всяка сутрин
са нещо като
облак
за дъжда
на мъничкото ми сърце...

А слънцето
преди да ме събудиш
пак е спряло...

и те чака
да изгрееш
във мъничкото ми сърце...

... за изтръгване

Тръбите на ужасната ти баня
започнаха да се предават
да издъхват
неразбрани
и
пресъхващи
и
пожеланията ти
за повече
все повече
вода
ще ли се чуят
от
отсъстващите
пръсти
върху лястовичите гнезда
с които сутрин се надпява
толкоз време...

време толкоз
мина като песен
през комина
на пръсти
на ужасно боси пръсти
и студени
ярко-сини
теменужки
не успяха
да докоснат
простотата
с която бе напълнил
стаята
и чая
за приятели
и самотата
на чадърите
събирани с години в ъгъла
на непоследователната стая
до края
на поредната бутилка...

ярост
разумно подредена
по лавиците наоколо
и птиците
и препарираните лешояди
като алхимици
се разхождаха из спомените ти
но късно
и...

жестокото сбогуване
с досадата на първите петли
и на прозяващите се касапи
от долните етажи
и приспивното стакато
на сатърите
като в ръцете ти...

тромпета...

и оставащите няколко
безсмислени секунди въздух
преди звука
на тишината...

…………….

Какво ме вдъхнови?!

Борис Виан...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Защо...

Защо си тук
когато каза
че ще си далече
и вятърът ще бъде твой заместник
когато търся въздух
за гърдите
и тласък
за самотните си нощи...
Защо не спира да гърми
дъждът ми сух
и неспонтанен
в очите ми
и рани
защо по тялото ми
все така безспирно
не горят...

Защо те спирам
да останеш
а после търся дъх
и восък
и въпроси
и семенца от цвете
някакво
което май донесе
при последното си "тук съм"...

Защо не искам
да приема
че няма да сме хора
по-различни
от хората
които сме сега
ако сме... хора
и хората
които бяхме някога
ще бъдем все
такива
каквито никога
не сме били...

Защо все пак
не мога да ти кажа
как ме боли
че пак не мога
да ти кажа колко
те обичам...

Изгубен...

Все така вървя
и усещам онези
/как да кажа/
неприятности по подметките си...
подминавам
врати
врати
врати...
знам че отворя ли някоя
все в тоалетна ще вляза
та затова все отвън
гледам да стоя...

и вървя...
изгубен...

с камилите на изгрева...
и с грозните усмивки на безумието след скръбта...
и с ветровете на залеза...
Разбирам сега
къде съм изгубил очите си...
там някъде в пустинята
на платноходите
които никога няма да яздя...
там всички бури ще са вълни
като просто докосване за измислен живот...
и дупки ще са черните сърца
и сърца ще са черните дупки
и вода...
ще ми липсва...

И ти...

Кошмарче...

Събуждам се и викам нещо...
сънувал съм устата си
пълна с пясък
и нещо като пясък...
и много неща като пясък...

сънувал съм се
като пясъчен часовник
и съм осъзнал
че съм сънувал непотребността си...
защото /някак си/ съм искал
да съм пясъчен будилник...
но съм осъзнал че няма да съм...

И съм се събудил
мислейки си за разумното решение...
все пак може да съм
пясъчна кукувица...
вярно че няма такива
но аз може да съм първата...
всъщност не...
първия...
пясъчен кукувец...

Ремеди...

някъде под дъжда
се събират усмивките на хората...
някъде под дъжда
аз ги търся...

толкова дълго...

толкова дъждове
измиха земята
докато аз измислях причини
да се събуждам...
да спрат да валят бе...

нямаше начин да се усмихна...
но все ги търся...
усмивките...
и чакам...
там под стрехите
ще ме видите...
подготвен...
с харпуна за усмивки
и мрежата
и живарника
и...

баси дъжда днес...
ни една усмивка не хванах...
но пък
как ми се хилеха
тия задвитринните...
и ми завиждаха
за джапанките...

и оптимизма...

Наяве...

Ако си някъде наяве
преди да се откъснеш
от страха да се подминеш
все пак
моля те
отвори прозореца на влака
на купето
вмирисаното ти от самота купе
и ми помахай
така просто
да знам
че си останал жив
след истината
за която не говорим
не смеем да помислим
да сънуваме дори
помахай ми

надявам се
че ще те видя
от моя влак
и моето вмирисано
на самота купе...

В дъното...

Този път не те познах
там в дъното
на несъзнателната кръчма
потъркал лампата
но непознал числата
и загърнал себе си
във гърлото на вечно
непотребната бутилка
и не успях да те усетя
както някога
прегъващ звуците
на бавната вселена
в скоби подковообразни
истини
как мислено рисуваш
непознати улици
по масата
и как по тях се гонят
капки непотребно вино
преди да седна
на триъгълното столче
до рамото ти все тъй
неотменно отговарящо
на скромната представа моя
за липса на жена до теб
и все тъй клоните
на тъжната липа отвън
звучат като причастие
което няма да приемеш...

Познах единствено усмивката
подвързана с трептящ мустак
и показалец сочещ
към изпразнената чаша
и самотата
и радостта
че пак
те има
в дъното
на тишината...

Така е днес...

Така е днес
избягал от очакването
на съня
за който снощи бях си легнал
пак
като откъсване
дали
изобщо нещо с мен се случи
наоколо
дали звучат числата
както аз ги чувам
или
ги смята някой
на сметалото отдавна непотребно
отдавна
знам че няма да ме има пред вратата
на малката отблъскваща те църва
там някой друг ще те възпее
песен ще е
моето отсъстсвие
и като рог на изобилието
ще погълнеш смисъла да бъдем
и като истина
ще се стопиш
за просто
просто
ти
и...

Така е днес
ще те усещам в тъмните усмивки
на луната
и бавно ще ме връща вечерта
към скромното усещане за вятър
когато се замисля
има ли те
или вятър
събужда самотата на свещта...

Другото небе...

Как падат тъмно
от звездите
онези малките сълзи
не искам
просто да ме виждаш
но падат
малките звезди
и пожелай си нещо
просто нещо
си пожелай
и се стопи
в желанието ми
да те желая
желаеща ме
и сълзи
окъсват от очите ми
прекрасното
усещане
че ти
си там
под другото небе
и виждаш
как падат все за теб
звезди
звезди
звезди...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Докога...

Не мога

знам че не мога да летя

виждам го в очите на хората

които преминават през мен

и отлитат

но мога

знам че мога

да се опитам...

Трябва...

Намерих камъче
в моята градина
пълна с тръни...

камъче бяло
някой е хвърлил
за да ми напомни
че трябва
да засея цветя...

Вечер...

Не исках
да идваш на моята песен,
години събирах я -
нота по нота,
куплет по куплет,
стая по стая -
сякаш не исках
да идваш въобще -
имах си песен,
имах си тая моя си мисъл,
че съм си добре...
После се съмна,
стана горещо
и ти й дойде...
Никак не исках
да идваш на моята песен.
Място? - да, има.
Е, щом си дошла,
влез, съблечи се,
пей се като у дома...

Обичам те...

тъмно е вече
толкова завинаги
да ослепея в пръстта
да ме затиска
и да търпя земята си
над мен
и да обичам корените
на цветята които няма
никога да помириша
защото вече е тъмно
толкова завинаги
като в сърцето ми
сълзите
на майка ми
в ръцете на дъжда
над покрива ми
да я чакам
все в черно
все към вечерта
да се обърне
и да ме потърси
тихо
из тихата луна
и бавно
да остане тъмно
завинаги
до сутринта…

Есен...

Следи от избягал сън
пресичат сутрешната пепел
от нощната оргия на звездите...
Земята е скована от сълзите
на изоставеното от слънцето небе...

Треперят голи дървета...
Мълчат сиви прозорци...
Есен е... Само есен...
Какво ли ще стане
когато зимата дойде...

Сузи...

Сутринта се опитах
тихичко да стана
от леглото ни...
Да не те събудя
да не секна усмивката
на топлия ти сън
изкрящ по крайчетата
на косата ти...

Ти ме усети
без да отваряш очи
прошепна:
- Обичам те!
Нали ще се върнеш.

няма_име

Винаги забравям нещо важно...
Казват че било смисъла
но Аз знам че не е...
защото съм го измислил...
срамувам се да си призная
но винаги съм бил колекционер.

Толкова винаги
че самотата не е
съкрушително състояние...
дори и случваща се...
Някъде около последната година
в началото й се събрах
със себе си и открих
състоятелността
на задочното си съществуване...
Нещо като пистолет
върху нажежен ламаринен покрив...
Зареден...
с възможни изходи
от безизходни ситуации...
Както ми се подсмихваха
наоколо преживелите...
допотопието...
Инквизиционно подготвени
разкрасяващи недооткраднатата самота на битието
което тъкмо се съмнявах
че ще допринеса...
Опитвайки се да заспя
самотно търсейки съня
когато воденични камъни
от необятно водещи
към търсене
на необхватността вселени
започващото после на отдавна
никога и просто тук сега
се по- и по-завръщат
към утре
някак си откъсват красотата
на изгубените същности
преди да паднат
под дъжда звездите
са били едни и същи
просто светли точици
в небето
за което съм се връщал
всеки ден за теб...

И пак се сещам
че забравяйки теб
се събуждам сънувайки
все себе си
и откъсвам последните небеса от съня си...
и дъха си...
преди да те погледна знам
че отдавна няма по-разумна причина
да пиша повече от това
което плача и вдишвам
и храча кръв
като твоето минало
е загубен
съм в самолетната си съдба
да те самосъжалявам
и да ти се проспивам
колкото и да спазвам ответната самота
пак ще откъсна
камбанно звънкото ти присъствие
откъм крепостта
на недоказващото се съзнателно прелюбонедознание
и отвълнестото ми
как да погубя теб без да те обезсмисля
въпреки че от мен съм недоизвръществувал себе си
всеки ден за теб...

Няма да спра да обичам
онези малки очакващи погледи
все по-кафяви откъм очите ти
и по-истински
пак оттам
и отдругаде
просто не искам да виждам
звездите ти да се връщат за теб
и да бранят онези непознати места
под къдриците недоизваяна страст...
колко истински
бяха
биваха
дните на дните ни
и не трябва да си прощаваме
заедното и необяснимото
и не...

обясними ли бяха
простите поредици от замислени погледи към отвъдното междупръстие на ръцете ти
или просто ръцете ти обезсмислят докосването на съзнателното ми присъствие...
всеки ден до теб..

Отвъд...

... бях безумец
тъмнолист
небрежен вятър
из гората
без посока
без цел
посивявах в косата
и в очите по-див
разпилявах душата
на дните си

но жив
все поддържах праха си
все му носех печал
за да има в страха си
малко хумосна кал
да разсипва в житата
иглолистната жал
на сърцето ми

трубадурно накъсах
що цветя бе родил
моят сън недокосван
моят грозен бодил
дето скрих във устата
вместо език

вместо думи красиви
раздавах ирония
вместо стихове
леех сърказми
бях забравил
оковите
на съблазните
и откъснах

просто отвъд
някакво цвете
като истина
недоизпях себе си
и угаснах
и се събудих
но нямаше ме
просто цвете
в хумосна кал

и отвъд...

Тук съм...

... трудно се стичат
под очите
сълзите
се стичат
под угасналите слънца
и очите се виждат
пак
както преди за последно
да видят света
и преглъщат очакваната
болка от...

смъртта идва
безлики са моите
нощи преди да заспя
но оставям
едно упорито
усмихнато утре
за после
за мен
за събуждане...

нещо като днес
пак ми се случва
и
(крещя)
ТУК СЪМ...

Правопис...

Как се изписва
самотата
с кръгче
с хикс
или просто черта
върху листа
от гонещи безпомощното си
стърчене
букове
и букви
като гнезда
изгрешно незапълнени
с отчаяни очи
на майки
и деца непожелани
и бащи незнаещи
и лястовици
просто без онова
завръщане

към търсене
на малки семенца
съзнателно
откъслечно
признаване
на яростта
запазваща
единственото
в смисъла
животворящо
имане
на глас
и сърцебиене
кървящо
жизнеискане
и жизнеобходимо
жертване
на смисъл
до безсмислено
събуждане

как се изписва
самотата

с тиренце за валентност
или с плюс
за сума
и събиране
с остатък
на разочарование
и тик
на пресълзлив клепач
намигащ на съдбата

заспиване...
една от гумите
на отмъщението
изтри
несъвършеното понятие
за ярост...

и си намигнахме
съдбовно
със смъртта
и се събрахме...

Само ти...

Само ти ми остана
като грозно
раково образувание
между пръстите
между устните
с всяка целувка
с всяко вдишване
като изгорели от препушване
дробове
само ти

ми остана
като тъжно перде
недопрано
пред стена безпрозоречна
безпричинна рана
на самоубийствена
вярност
в устрема на дъжда
и на вятъра
в тъмнината
когато нощта гони
бавно отиващите си
недоспали
на работа
на закуска
за
само ти

ми остана
пак загрижена за ръцете ми
да те пиша
като воняща
на вкиснало
недовтасало вино
кана
и неудачно сбръчкания
показалец
пред устните ти
и преглътнатия смях
на сестрата
която се подписа
под моята окончателна
епикриза
и въздуха
който излиза от
устата ти
аз
го виждам
защото
само ти

ми остана

пак отнякъде
ще намериш одеяло
леко мислено
леко тежко
и влажно от тайни
и спомени
но достатъчно топло
за възглавница или
за (ти би казала) утроба
и заспивайки
няма да мога
да усетя страха
във ръцете ти
как прегръщат
ужасно непълно
последното ми
събуждане
както
само ти
до мен

не оставаш...

Преди седем...

как да спра
преди седем
много спирки са
трябва ми мисъл
повече от мен
от теб
по-малко
и аз
като спирала
наоколо
но часовете са тук

как да спра
преди седем
много къщи са
трябва ми мисъл
повече от теб
от мен
по-малко
и ти
като спирала
наоколо

колко са
часовете ми
преди седем
да те спра
все по-малко
и като мен
все по-жалки
и
жалко

как да те спра...

Като сутрин...

Рисувам по гърдите ти лунички
така
заспиващо и скучно
нанасям нещо като тен
върху отмитата ти от нощта
спокойна кожа
татуировките на новото ни слънце
съзвездия от безпланетни петънца
жадуващи за животворна същност

разглеждам новото в очите ти
така
искрящо пълнолунни
напълно морско и прозрачно
чудовище от нежност
и спокойствие
преди да се усетиш
че в гърдите ти
отдавна съм си пуснал
корените

разказвам приказка на зимните ти устни
така
нелепо детски и съмнително
очакването ми да те прегърна
се среща
с неочакваното ти събуждане
кристално тихо
просто трепета в клепачите
и лекото вибриране на щорите
и връхчето
на езика ти върху последната устна
целуната
и умореното от сънища прозяване
и онова

"Ставай де!
Искам закуска в леглото!"

Обичам те...

don't cry for me argentina

не плачи за мен Аржентино
не съм те виждал
няма да те видя сигурно
и на онези изпъкнали от умора очи конски
едва ли ще видя искрите
въпреки че им чувам непълнолетното пръхтене
и сълзите им едва ли ще избърша
с ветровито воняща на очакване за милост
кърпичка
и спомен от отсъствие
и бясното пулсиране на вените под гривата
докъм слепоочната значимост
на събитието
просто

не плачи за мен Аржентино
не съм те чувал скоро
няма скоро и да те чуя
сигурно
но ще ми липсваш

заради дъха на младост
между връхчетата на тревичките
и бавното изчезване на слънцето
над пампасите...

…………………………..

Какво ме вдъхнови?!

Никол...

Времето наоколо...

някъде около нас започва
времето

будилникът крещи околовръстно
малко по-далеч
от истината
нищо че е днес
нали
внезапното събуждане
не е направило от хората
по-хора
и заспивам пак
нали сънят...

но този крак
с който ме изритваш
от леглото
не мога да не обичам

защото с него
започва времето

някъде
около нас...

"весело беше на моето погребение"

комплименти за МОНОЛИТ

весело беше...
просто прекрасно...
някои скачаха
пляскаха
с ръце
с крака
с други крайници...

повечето се натряскаха...

и единственото усещане
за изобщо
бе весело...

а ти
беше ли...

весела
на моето погребение...

Околопъкълно...

защо ме събуди
пълно е с нощи твоето лице
и пеперуди очакват своите урагани
в погледа ти
и нежността е като черна дупка
в очите ти
просто преди да откъснеш
онези неща
тъмните
трябваше да поспя...

защо ме събуди
пълно е с ужаси твоето сърце
и самотата на пръстите ти
пак студени
пак недокосвани
пак твои
ми докарват онази изпълнена с радост
тревога
че ще ме оставиш
да си доспя...

но...
защо ме събуди...
пълно е с истини
и пожелания за събуждане
моето днес...

и...
събуждам се...
целувка
прегръдка
закуската в рециклируемия плик
и аз...

все още се виждам отстрани
как си доспивам
а ти се опитваш
да ме събудиш
безуспешно...

Между другото...

и така се усмихваш
между другото
като невинна сърна
която знае
че дулото плаче
да си изплюе куршумите
в тялото й
но все пак се усмихваш
като гола стена
която знае
че ще дойдат ония малките
попребирили
да я опикаят
и обрисуват
така
между другото

пак се усмихваш
като жена
която знае
че отвън съм
и яростно звъня на звънеца
и се чудя
защо не огрява слънцето
моята улица
щото цял ден съм се скапвал
от бачкане
ей така
между другото
за така
дето казват
насъщния
докато падат от покрива керемидите върху главата ми
и откъслечни звуци на недояждане си проправят път
из червата ми
неразумно изоставени на благодарната воля на някоя си
руска салата без колбас
щото е по-евтина
от другата...

а ти се усмихваш
ей така
между другото...

Пак си измислям...

Като тъжна планета кръжиш
все наоколо
все около мен
и откъсваш от звездите ми
малки слънца
но ако те питам
ще кажеш
че не е това
просто
пак си измислям
за да те задържа
близо до себе си

както винаги ще се обърна
сутрин
когато се опитваш
ставайки да не ме събудиш
въпреки
че знаеш че съм
отдавна
буден

като тъжна планета
ще стъпваш боса около леглото
и ще се страхуваш
за слънцето
защото то горкото
може изведнъж
да си пробие път
между пердетата
и да покрие
веселите ми очи
с непълнолетие
и да прогледна спейки

и да се стопя в очите ти
като сълза...

дали ще ме открият тези
вълчи зъби
които миеш
там на мивката
с отдавна непотребна четка
и отдавна непотребни
вълците ти

и кръвта им

и ще ме желаят
но мириса на самота
ще ги отблъсне

или мириса на чесън
или просто твоето отдавна отшумяло нежелание
да се събуждаш...

като тъжната планета
ще се разлистят пак около теб
моите сънища
и ще те целуна
просто така
за последно днес
преди да си тръгнеш...

после една
две секунди
ще са ти достатъчни
да се замислиш
къде си била и
струвало ли си е
да бъдеш
малкото несъответствие
между първата
неусетно изпусната
извънземна усмивка

и угасващия живот
там
след теб...

в непотребното
огледало...

Островърхите копия...

Разкажи ми пак
за островърхите копия
дето наричаш думи
които не искат
да знаят как
са се случили
помежду ни...

Няма да мога днес
мила моя
тъкмо кафето ми
кипна
и гледам
виждам
там до прибоя
две очи ме поглеждат
следят
любопитни
искусно преливащи
в сълзотечие
но...
Те са твоите...
Две очи
като копия
които искат
да знаят как
ни се случва живота
и...
(тук има дълго ОХ)
ако беше по-търпелива
може би
нямаше да изгоря ръцете си
с кафето
и бих имал време да ти...

Разкажи ми
моля те
разкажи ми пак...

А ти обади ли се
на Бърза Помощ...

Жив

ти си някъде
горе
виждам те
че умираш
но не мога да ти помогна

аз съм някъде
долу
виждам се
как крещя
че не мога да ти помогна
и съм

жив

и не мога
да си помогна...

Бяла смърт...

отдавна пазя тази свещ
и все се питам
може би не се
но все пак
се питам
как
кога
къде
да я запаля
защото има
някакъв неканен смисъл
това
че ще запаля нещо
па било то
свещ дори

там някъде сред бялото
безумие на незапочващата нощ
очаквам
и стоя така изобщо
вглъбен
в представата ми за това
което трябва да се случи

(нали обещаваха
какво ли не
за да те срещна
обещаваха)

не искам пак така
изтръгващо сърдечно
да си спомням
как се случват
последните ти мигове
наоколо
защото вътрешното
е незапълнимо
после

и пазя тази свещ
все още
и се питам
как
кога
къде
да я запаля
въпреки че знам
отдавна

защо

опитвам се да угася
горящото желание
да те потърся

там някъде сред бялото
безумие на незапочващата нощ...

Опит за откъсване...

Ти отдавна спиш
а аз не мога
съня с тези мои изгубени в мисли ръце
да захвана

и се слушам как вървя
после как спирам
и те викам
а ти не ме чуваш
защото спиш
и пак тръгвам
а по стъпките ми из тревите
пак усещам че се промъкваш
тъй поискана
тъй нежелана
като онези неща дето казвахме на децата ни
че са рана
върху голото тяло на луната
когато леко отляво
грозният крокодил е захапал
покритото й с бели облаци
тяло
и ме догонваш
а тревите разрошени
се смълчават
щом те видят
по стъпките ми
как стопяваш разстоянието
между мен теб и луната
и нейното тяло
пак пред мен
между пръстите се изправя
като пясък
внезапната буря на душата ти

и ръката ти
която ме разтърсва
сънено

болезнено

вяло
не
не се опитвам да я захапя
просто
извинявай
нещо сънувах май...

Някъде неразумно...

Пак ме виждаш
както всеки ден
и откъсваш
от снежинката
която си уловила
пред прозореца
крилце

дали

от моите устни
или от твоите
нещо падна
както снегът
който явно
се случва

някъде неразумно

бавно
наистина бавно
две очи се стопиха
и искам да те погледна
но няма да мога изобщо
да разбера какво е да гледам
това твое нещо като присъствие

някъде неразумно

нещо като сняг
пак се случва
наистина...

Непотърсено...

Как да ти кажа

стоя под остатъка от прозореца ти
точно пред неговото отдолу
безпричинно
съм си изгубил съзнанието
в нещо което държа
с някоя от ръцете си
като цветя
като мисъл за тях
за...

позволи ми
да се събудя
преди да се случат
всички онези
внезапни неща
които ще се случат
когато се събудиш
и ме видиш
че пак не мога да спя
под остатъка от цветята
които
изхвърлих
бягайки...

как да ти кажа

заспивам под светлината на тъмното
малко преди да отвориш
остатъка от вратата си
и това
че мечтата ми може да се случи
някъде
изобщо

не ме интересува...

Но незнам
как да ти кажа
че съм буден...

И бягайки
те очаквам...

Причастие...

ако само за мен
се усмихваш
как ли биха звучали
стените
на достатъчната стая
за дните в които
те искам до мен
и не се притеснявам
да се напусна
през очите
ако само за мен
се усмихваш
как ли биха цъфтяли
липите
пред оградата ми
от нежност и топлина
докато се страхувам
да те докосна
там вътре
някъде
едва
сега разбирам
че за мен се усмихваш
между нотите на изгубената
тъга
те посреща
звука на дълбокото
между стените
защото
за мен
да се усмихваш
е пролет но
лятото
е недоцъфтяла липа
пред оградата ми
от нежност и топлина...
и те разбирам
че се усмихваш
защото ме мислиш...
и това особено разлистване
на устните ти е
единственото
малкото
(вълшебното)
причастие
което ще получа

тук...
и оттатък...

Едно време...

имало едно бреме...

един от нас бил там...
живял
прогледнал
и откъснал

последен лист
от календара...

и ние всички
мислим
че сме присъствали...

Недоразумение 1

Защо оставаме
без слънце
през нощта...

Защото трябва...

Това не е отговор...
Липсва ми
слънцето...

И на мен...
Ще свикнеш...

Не искам...

Трябва...
Лека нощ…